Събота сутрин е и имам среща с известния български тромпетист Венцислав Благоев. Говорим за музиката и джаза, а той изглежда свеж и не спира да се усмихва, въпреки че предната вечер е имал два концерта, единият от които е продължи до сутринта. Докато си разговаряме, той си играе с едно листче и ме гледа директно в очите. След десетина минути от ръцете му изскочи жеравче. „Ако направиш хиляда, ще ти се сбъдне едно желание”, казва той. До момента Венци е направил 600 оригами. Попитах го какво ще си пожелае, а той ми отговори, че има още много време, докато ги направи 1000. „Представяш ли си още колко интервюта са това?”, шеговито добавя той.

Известният тромпетист е носител на наградата „Кристална лира” в категория джаз за 2010 година. Венци Благоев е роден в Благоевград. Започва да свири на 9-годишна възраст. Завършва гимназия там, а след това Музикалната академия в София. По-късно изкарва едногодишна специализация в Консерваторията в Линц, Австрия. Въпреки че има възможност да се развива в чужбина, той решава да се завърне в България. Съчетава програмата си с концерти навън, но по-голямата част от свободното и служебното си време прекарва в България, стараейки се да популяризира джаза. Един от последните му проекти е „Детските джаз матинета” в София. Целта е да се възпита любов към тази музика сред децата и младежите. Засега, музикалните формати се провеждат само в София, но скоро и Русе ще стане домакин. Първият град след столицата, в който Венци ще се опита да разпространи идеята, е дунавският град - негова слабост. Най-вероятно ще са два пъти месечно – през седмица. Попитах Венци дали той лично ще присъства и ще пътува толкова често само заради няколко часа джаз с деца – „Да, естествено. Трябва.”, отговори той.

Джазът е като плуването – няма значение на каква възраст си – ако искаш да плуваш, потапяш се във водата, казва Венци

- Защото има нужда. В края на 90-те свирих четири години в увеселителен парк в Германия. Там имаше много деца, които идваха до нас да ни слушат. Ние свирехме диксиленд, а аз им раздавах малки перкусии и те се радваха.

В България имах концертни изяви с приятели в един от настоящите клубове в София – „Чайната”, заведение за непушачи, свири се в нормално време – между 20.00 и 22.00 часа. Колегите си водеха децата и забелязах, че те се радват на музиката. Предложих на собственика на заведението да направим джаз за малчугани. Тази музика е като плуването – няма значение на каква възраст си – ако искаш да плуваш, потапяш се във водата... дълбока или плитка, каквато искаш.

Заедно със Сашо Куманов и две млади момчета – барабанист и басист, решихме да се пробваме и да направим джаз за и с деца. Случи се една събота преди около година. Не вярвах, че ще се получи. Но постепенно, особено през зимата, започнаха все повече хора да идват и да си водят децата. Наскоро една майка ми разказа за двегодишното й дете как настоява отново да го води при нас. Даже тя му купила малък комплект барабани... Виктор, страхотен е! Половината от тези деца вече са като постоянни членове на оркестъра. Получава се джем сешън. Има един пианист, който всеки път ми подготвя рагтайм и нещо ново.

С тези матинета децата се възпитават. Става естествен подбор, събират се малчугани, които слушат джаз - те не слушат другата музика. А това е много важно, понеже всички знаем, че 70% от децата са под влияние на неевропейска музика, а все пак ние сме европейци. Джаз матинетата скоро ще се случат и в Русе. Трябва.

- Публиката... Хората... Публиката, която разбира. Наистина, тя е възпитавана в продължение на много години, откакто има Филхармония, имало е и Бигбенд – Александър Владигеров, Петьо Парчето и Боби Русев – всичките тези хора са възпитали публиката. Разбира се, да не забравяме и музикалното училище. Дори има и конкуренция при клубовете и фестивалите – провеждат се два различни фестивала. Такива градове трябва да се подкрепят. А в България това са Русе, Пловдив и Варна. Сега се надявам и моят роден град да достигне до нивото им с джаз фестивала, който се организира. Засега това е творбата на живота ми, освен детето ми. Преди 10 - 12 години Петър Парчето ми каза: „Венци, ти трябва да направиш фестивал в Благоевград”. Имах съмнения. Вече - не. Той е Пророкът на българския джаз. Във фестивала участва и неговият барабанист - Илко Петров, като посланик на русенския джаз. Трябва да се превземат и опазват всички тези крепости, в които духовността се е запазила.

- С музиката за първи път се срещнах с /първата/ пластмасова свирка, която са ми подарили. Трябва да съм бил на около две годинки. А, всъщност бях към 2-3-годишен и някъде около празниците за 24 май имаше един съсед беше донесъл лъскавия инструмент – басфлигорна или баритон. Формата му беше овална и лъскава, това съм запомнил.

- По онова време, в училищата имаше духови оркестри и те вървяха и свиреха на манифестациите. И още повече, че тромпетите бяха на първата редица. Никой не искаше да свири на флигорна – всички искаха на тромпет. Сега флигорната ми е любимият инструмент. Половината неща свиря на него.

- Първо ме спряха. Тромпетът е опасен за здравето. По принцип е тежко и много хора са предубедени към инструмента. Всъщност това е като да си запишеш детето на лека атлетика и тя е опасна, но след като детето иска, не можеш да го спреш. Родители ми ме спряха, за разлика от други, които натискат отрочетата си да свирят на нещо. Но в последствие започнах да свиря. Всички момчета свиреха в моя клас. Все едно всички сега да са в компютърния клуб или нещо подобно. И тогава беше така и аз настоях и така засвирих.

- Сещам се за раковината, от две години, откакто я взех доста свиря на нея. Но не, може би на китара. Хубаво е да се свири на китара, но има много китаристи. Но пък те не могат да се изразят като нас – дишат с пръстите си, а то не е точно това, което трябва да се прави. Ние дишаме и звукът излиза отвътре, през душата – истинската енергия, както когато говориш и пееш.

- Продължение на тялото ми, начин на изразяване. Може би вече не мога да се изразявам без него така добре.

- По принцип осъзнавам, но енергията не мога да я осъзная. Знам, че когато си много искрен, когато свириш една музика и си убеден, се получава така, че те усещат. Както например с Бигбенд Русе, с които свирих по случай празника на града. Те по принцип дойдоха на концерт, а аз започнах да им раздавам перкусии. Знам, че увличам. Да, има някаква сила и мисля, че я развивам все повече.    

- Почти. Всички останали страсти са подчинени на музиката. Правил съм различни неща покрай работата си, но самоцелно не съм се захващал с нищо друго. Трябва да си отдаден на 100%. Сутрин след като стана, работата ми е да започна да свиря и да си видя концертите.