Everyone has a story...: The Story of a Notebook

Един много слънчев ден реших, че трябва, ама точно на момента, да си купя ново тефтерче. Ако си изградиш навик да ги използваш, тефтерчетата са много полезни. Като започнем с това, че имаш бърз достъп, ако ти хрумне нещо интересно; не им свършва батерията и си тренираш мускулите на предмишницата. А в моя случай, ми помага и да не забравя как се пише.

И тръгнах аз на лов за тефтерче. Знаех точно какво искам, което винаги е добре – формат А6 или малко по-малък, твърди корици без грозни картинки, широки редове, бели листи. Уви, не пожънах успех в първите две книжарници. Някак си не си представях моето тефтерче да е с корици кукла барби или Ауди А6. още по-настървена влязох в книжарница №3. Набързо излях сложните спецификации на идеалното тефтерче и зачаках. Любезната продавачка извади цели пет вида подобни бележничета. Три от които бяха приемливи. Сега оставаше да избера. Тефтерче №1 имаше най-много страници, твърда корица с леко абтрактно надраскано лице, но беше приемливо. Тефтерче №2 беше произведено от рециклирана хартия. Еко тефтерче и то с достатъчно широки редове, дълги до края на страницата. Казвам ви, това беше едно тефтерче с добре употребено пространство, нищо че беше с по-малко страници. Тефтерче №3 беше с най-малко страници и нерантабилно използвано пространство. Тефтерче №3 беше най-скъпо. Предполагам сте гледали достатъчно холивудски филми за да се сетите кое тефтерче взех. Но все пак това е историята на едно тефтерче и ще го оставя то да я разкаже...

Не си спомням добре първите си мигове като тефтер. Изведнъж се озовах на едно просторно място с други подобни на мен. Измина една година на това място. Няколко от мойте си заминаха. Лицето ми беше едно жирафче с майка му. Никой не искаше да си купи жираф. Всички вземаха съседите ми. Тези евтини буклуци. Хората нищо не разбират. А най-купуващите се – онея розовите барбита – ужас! Ако знаете колко са гадни и как се подиграват когато останат само две. Но ние, малцинството с животински облик се поддържахме. Бяхме малко, но всеки път, когато си заминеше някой се радвахме за него. Но мина много време и вече си мислех, че аз и двамата ми другари ще останем докато книжарницата фалира. За щастие не бяхме като онези обречени органайзери. За нас все още имаше надежда.

Беше един от онези дни в които си мислиш „Боже, напразно ли умряха онези дървета, пресовани вътре в мен?” Потънах в още по-дълбоки мисли за произхода си. Бях сигурен, че не съм от бреза или топола, трябваше да съм нещо по-специално – примерно от някой величествен дъб. Сетих се за милите си съседи – рециклираните. Една от тях се кълнеше, че има спомени да е била тоалетна хартия. Но никой не й вярваше. А и да беше истина, аз лично не бих се хвалил. И все пак би било интересно да поплуваш в каналите и да обикаляш из света. Докато се опитвах да си спомня как съм изглеждал преди спиралата и редовете някой ме разтърси и след това разлисти... и пак... и пак... и пак... О, няма да забравя това усещане на неколкократно разлистване. Тя ме подуши. Каза, че харесва миризмата ми. После ме затвори и започна да се прехласва по оная дебелана дето все от нейния вид купуват и една много голяма сладурана от рециклираните. Реших, че това беше, но поне бях разлистен веднъж. Но не беше това. Тя ме хвана за втори път и каза: „Какво да правя, все пак съм жена и корицата има значение.” И останах в нейните ръце. Не се върнах на лавицата. Тя ме постави в една тъмна раница и се заклатушкахме на някъде. В тъмното видях още един като мен (поне тогава така си мислех), но по-голям и по-лъскав и с лъвове, вместо жирафи. В последствие разбрах, че той не е тефтер, а списание. Научих доста неща след този ден. И може да не съм бил тоалетна хартия, но се поразходихме и преживяхме доста неща. Но най-хубавото нещо, което тя направи – и имам впредвид по-хубаво от мирисането и разлистването на страниците ми, по-хубаво и от пълното им изписване и хубавите думи – най-хубавото бе, че първото нещо което написа в мен (след датата естествено) бе „избор на перфекното тефтерче”...