На фона на русенските виенски сгради слаба и жилава фигура, държаща издялана дървена тояга, крачи бавно по павираната настилка. Хората, вървящи по централната улица, се обръщат, за да загледат странника.

Трети континет и две и половина години по-късно пешеходецът най-накрая стига Европа. След около още три хиляди километра и една зима, авантюристът се надява да достигне до родната си държава Франция.

Началото е през февруари 2009 в Кейп таун, Южна Африка. Целта е ясна – „да оцелея в Африка”, казва Гийом. „Исках да се впусна в пътешествие, на което мога да загубя живота си”, допълва французинът.

Събота сутрин е и имам среща с известния български тромпетист Венцислав Благоев. Говорим за музиката и джаза, а той изглежда свеж и не спира да се усмихва, въпреки че предната вечер е имал два концерта, единият от които е продължи до сутринта. Докато си разговаряме, той си играе с едно листче и ме гледа директно в очите. След десетина минути от ръцете му изскочи жеравче. „Ако направиш хиляда, ще ти се сбъдне едно желание”, казва той. До момента Венци е направил 600 оригами. Попитах го какво ще си пожелае, а той ми отговори, че има още много време, докато ги направи 1000. „Представяш ли си още колко интервюта са това?”, шеговито добавя той.

Известният тромпетист е носител на наградата „Кристална лира” в категория джаз за 2010 година. Венци Благоев е роден в Благоевград. Започва да свири на 9-годишна възраст. Завършва гимназия там, а след това Музикалната академия в София. По-късно изкарва едногодишна специализация в Консерваторията в Линц, Австрия. Въпреки че има възможност да се развива в чужбина, той решава да се завърне в България. Съчетава програмата си с концерти навън, но по-голямата част от свободното и служебното си време прекарва в България, стараейки се да популяризира джаза. Един от последните му проекти е „Детските джаз матинета” в София. Целта е да се възпита любов към тази музика сред децата и младежите. Засега, музикалните формати се провеждат само в София, но скоро и Русе ще стане домакин. Първият град след столицата, в който Венци ще се опита да разпространи идеята, е дунавският град - негова слабост. Най-вероятно ще са два пъти месечно – през седмица. Попитах Венци дали той лично ще присъства и ще пътува толкова често само заради няколко часа джаз с деца – „Да, естествено. Трябва.”, отговори той.

Казват, че между шест и осем часа сън са достатъчни на човешкия организъм, или както Айнщайн е казал – „1/3 от живота ни преминава в сън”. За нормално се приема да спим осем или в най-лошия случай седем часа. Ако спим по-малко, това би навредило на психическото и физическото ни здравe, или поне така казват. Но каквото и да твърдят учените, някои хора просто са устроени да спят повече или по-малко.

Има хора, които предпочитат да си притварят очичките за малко следобед. Този вид спане се казва двуфазно – дълъг нощен сън с една следобедна дрямка. Повечето от възрастните обаче спят монофазно или тоест само един път през денонощието. Но има и друго спане, наричащо се полифазно – при него на всеки четири часа се спи по 20 минути, което сумарно прави около два часа за денонощие. Този вид спане е често срещано при много видове животни.

Аз лично се чувствам най-добре, ако спя по 7 часа. Не си подремвам през деня и си вземам нужната дажба сън наведнъж. Забелязала съм обаче, че ако системно спя шест часа и половина, на следващия ден се чувствам като „чук” – будна съм, но мозъкът ми отказва да извършва важни функции, като мислене и запомняне. А ако в неделния ден, след тежка съботна вечер, си позволя повече от девет часа дрямка… ами просто цял ден не мога да се разсъня.

Но какво казват лекарите за съня?

Матю Кайсветер е само на 25 години, но вече е направил едно от най-големите постижения в живота си – решил е с какво ще се занимава. Родом е от Кейптаун, ЮАР, но през последните две години пътува в Европа. Прекарва по няколко месеца в Англия, Шотландия, Австрия и Германия и работи като диригент на хорове и филхармонии. През месец април Матю посети за няколко дни и Русе, където направи запис с Русенската филхармония. Градът много му хареса и сподели, че му е било изключително приятно да работи с нашите музиканти. Според него те са добри професионалисти. Надява се да има възможност да посети дунавския град отново през лятото, а ако не – то той се зарече да се върне със сигурност следващата пролет с майсторския клас по диригентство на професор Шлефли от Цюрих, който би трябвало да се проведе в края на март 2012-а.

Плановете му за следващите няколко месеца са да ги прекара в Европа и по-специално в Англия и Германия, където ще продължава да се изявява като диригент. А през септември ще започне магистратура по диригентство в Кралската академия в Лондон. Възможността да учи там със стипендия му се предоставя, след като спечели трето място на международен конкурс по диригентство в Австрия.

Робен Кавайе е 24-годишен френски студент по екология, силно ентусиазиран от специалността, която изучава. Докато учил география на Европа осъзнал, че не е запознат с източната част на Стария континент. Така че решил да си осигури практическо занятие. Отделил си два-три месеца, хванал си самолет до Истанбул и от там се насочил към балканските страни. Искаше да види как се справяме с екологията и природата. Робен казва, че няма как да се опита да се грижи за екологията на страни, които не познава. „Трябва да знаеш характерите на хората и кои са им приоритетите за да разбереш защо замърсяват или не?”. А той смята да концентрира бъдещата си работа точно в областта на Балканите.

Боряна е учителка по японски в Русе. Миналата година тя замина за страната на Изгряващото слънце. Наскоро тя се завърна в родната България. Всъщност дата на завръщането й ще се помни доста дълго време, не само от близките й. 50 минути преди зловещото земетресение в Япония Боряна се качва в самолета, който ще я отведе в България. Докато летят, в самолета им съобщават, че е станало силно земетресение. Понеже не разбира много от земетресения, тя не знае как да реагира, затова се оглежда за да види какво ще направят японците около нея. „Никаква паника - нищо. Дори не си поговориха за случката. Спокойно си продължиха да си спят, говорят или четат”. Така Боряна пристига в България нищо не подозираща за мащаба на нещата. Прибира се вкъщи и започва да се климатизира. Междувременно приятелите й във Фейсбук започват да се паникьосват, понеже не могат да се свържат с нея. Докото Боряна си „отпочива” майка й съобщава на света, че тя е невредима. Когато разбира за истинския мащаб на нещата тя силно се притеснява за приятелите си в Япония. „Много ми е жал, че на тези толкова хубави и добри хора им се случи такова нещастие”, казва Боряна. За щастие всички нейни познати и приятели са далече от Фукушима и нито един от тях не е пострадал, но земетресението ги е стреснало много. 

„Така, че моето пътешествие бе обречено още, когато тръгвах”, с усмивка казва той, като допълва, че все пак е решил да се пробва докъде ще стигне. Сега е на 40 години и е решил да пътува докато може. Без мобилен телефон и само с една раница и допълнителна ръчна чанта Уши тръгва из широкия свят.

В края на миналата година един от 3-милионните потомци на Конфуций гостува в България и респективно посети всички градове свързани с Китай. Оказа се, че те всъщност бяха само 4 – Русе, Велико Търново, Пловдив и София. Живият наследник, 75-то поколение от фамилията на великия китайски философ се казва Кон Сянлин и е изследовател и автор на няколко труда върху конфуцианството. Член е на Китайската асоциация „Конфуциий”, почетен директор на Китайската асоциация по опазване на Конфуцианските храмове и консултант на Конфуцианската асоциация на Република Корея.

С такова CV, спокойно можем да го определим като един от представителните наследници. Останалите над 2 999 999 потомци на Конфуций са разпръснати в над 30 държави от целия свят. Кон Сянлин каза, че не всички поддържат връзка, но като цяло „се знаят”. Всъщност, ако наредим един върху друг 120-томовата семейна генология на конфуцианската фамилия ще се получи кула с над два метра височина.

Господин Сянлин определено се забелязва отдалеч – и то не само заради специфичната форма на очите си. Дори и облечен в костюм аз не спрях да го виждам в дълга, традиционна за ханската династия тога.

Кон Сянлин беше  постоянно усмихнат и като че ли да запази традицията на прабаща си определено си пестеше думите. Говореше малко и запленително.

Каза ми, че вижда бъдеще за света, което учудващо ме успокои. А за българите в частност, каза, че са му направили впечатление, че са „хора с високо съзнание”.

Естествено, традиционно по азиатски той не спря да снима с малкото си фотоапартче, а когато си поговорихме, той ми каза, че аз съм снимала много…

Сеунгуан Йоо е 25-годишен младеж, който се откроява на фона на другите. С дръпнати очи, очила с черни рамки и очевиден стил, той не прилича на типичния пътешественик или турист. В раницата му винаги има лаптоп, бележник и фотоапарат.

засмяно ми разказа той, когато видя изумлението изписано на лицето ми, след като видях подвижния му офис. Всичко бе стриктно подредено, запазено и надписано. С охота показа дневника си, тъй като не можех да разчета какво е писал в него. Разпознах датите и забелязах, че за всеки ден имаше поне половин страница „бележки”.

Сеунгуан е привлечен от Източна Европа по необясними причини. Първоначално пристига в посткомунистическите страни от чиста доза любопитство. В Сеул, паралелно с икономическото си обучение е изучавал и „Северна Кореистика”, което респективно е включвало голямо количество уроци по комунизъм и социализъм. Един ден решава, че трябва да посети Европа. Първоначално заминава за Англия, където прекарва една година като доброволец. Когато времето му в Европа е на път да изтече, той попада на програма за обмен на студенти в Румъния. Кандидатства, приемат го и така заминава за една година в Клуж. Докато е бил в Англия си е попътувал доста из Западна Европа, но „истината” за него идва, когато се озовава в източната част на стария континент – зад „завесата”. Учейки, пътува доста и осъзнава, че иска да остане поне още малко. Така си намира стаж в румънския офис в Букурещ на корейската компания  Daewoo. И ето, че си осигурява още седем месеца в Източна Европа.   

През ХХ век не беше намерен лек за рака, но друго, също така важно медицинско откритие се разпространи. Уникално със своята простота, но ефективност – Су-Джок терапията бе представена на света.

Когато става въпрос за източна медицина, хората стават леко скептични, но едновременно любопитни. Помагат ли тези игли? А дали няма да навредят? Тези билки могат ли да са по-ефикасни от антибиотика?... Въпросите са безкрайно много, но отговорите на български са все още много малко. Тук, източната медицина все още не е намерила точното си място – дали да се приеме за част от медицината, за алтернативно решение или е толкова ефективно, колко и врачките. В САЩ обаче има висши училища, в които официално се изучава акупунктура. Там тя е призната, като предмет. В Корея иглите на инжекциите са почти на едно ниво с акупунктурните такива. А в Русия от 1997 година, Су-Джок се преподава в много от средните училища и детски градини.

„Каква е моята история? Хммм… това ще отнеме много време. Аз съм стар!” казва Стив Кайл. Като цяло животът му е преминал в пътувания из целия свят. Определя се като „номад без корени” и за него домът е там, където сърцето и краката му са. Но изключителната космополитност, която излъчва, не се дължи само на австралийската усмивка и неглижирана ню ейдж прическа.

Съвсем скоро, на 14 февруари, Анди отпразнува 13-годишнината си в България, макар, че точно по това време беше е в Англия. По случай фаталната годишнина с троен повод за почерпка ми се искаше да разбера, защо един британец в разцвета на младостта си е избрал да се установи в малката балканска страна, в китното градче до великата река Дунав – Русе. Не безизвестно твърдение е, че доста англичани идват в България да прекарат спокойно старините си. Купуват си малки къщурки на баснословни цени, реновират ги и вкарват пари в икономиката ни. Счита се, че тази практика е най-разпространена в района на Велико Търново.

Попитах Анди как се е озовал в България? Дали на почивка или най-вероятно е пристигнал тук заради работа?

Антони е на 26-години и единствената му собственост в момента е раницата, която носи на гърба си. Един чифт обувки, няколко дрешки, палатка, спален чувал, тоалетни принадлежности, фотоапарат, харддиск, малко барабанче, тефтерче и книга са всичките ценности на младия французин. Всъщност има и един стар лаптоп, който е оставил в къщата на родителите си. Преди да тръгне из Европа, младия стопаджия продава всичко което притежава, а това, което не успява – подарява. Освободен от вещите, той се чувства напълно независим да обикаля. И въпреки това си поставя ограничението от една година. В рамките на 12 месеца той решава да пътува из Европа, след което ще се завърне във Франция. А какво ще прави след това – и той още не е решил – все пак има още два месеца до края на обиколката му.

Един много слънчев ден реших, че трябва, ама точно на момента, да си купя ново тефтерче. Ако си изградиш навик да ги използваш, тефтерчетата са много полезни. Като започнем с това, че имаш бърз достъп, ако ти хрумне нещо интересно; не им свършва батерията и си тренираш мускулите на предмишницата. А в моя случай, ми помага и да не забравя как се пише.

„Аз съм Сомен от Индия”, така простичко се представя 26-годишният Сомен Дебнат от Индия, който обикаля света на колело. Но след малко повече време, прекарано с него, той завършва изречението по-друг начин „ Аз съм Сомен и живея заради всички хора, изживявам всяка мечта”. От 2004 година, когато започва пътешествието му, до посещението му в Русе, Сомен е преминал през над 40 държави, а броячът му е отброил 75 400-я си километър. „191 държави, 16 години в пътуване на колело и 10 000-годишна култура за разпространение”. Така звучи простичкия план на младия индиец. Основната идея, с която тръгва по света, е да разпространи индийската култура и да разговаря с младите хора относно ХИВ вируса.

Кафявите му очи и индийският му акцент оказват хипнотичен ефект върху младежите, които, като че ли, наистина се вслушват в думите му. Говори и се усмихва много. Разказва с интерес за своята култура и история, но винаги завършва с визията за бъдещето. Защото Индия е била, и най-важното – ще бъде.